Провеждайки нещо като мислен експеримент, Файнман разглежда становищата на една въображаема група с цел да илюстрира начина на мислене на учените и на духовниците и обсъжда различните точки на съгласие или несъгласие между науката и религията, изпреварвайки с цели две десетилетия протичащия понастоящем бурен дебат между тези две фундаментално различаващи се метода за търсене на истината. Между другото той си задава въпроса дали атеистите са в състояние да си изградят морални правила на базата на научните познания, така както духовниците извличат моралните закони от своята вяра в Бога – една необичайна философска тема за иначе твърде прагматичния Файнман.
В тази ера на специализация хората, които добре познават една област, са обикновено некомпетентни да обсъждат друга. По тази причина важните проблеми на взаимоотношенията между различни области на човешката активност все по-рядко се обсъждат публично. Когато си спомняме за големите дебати в миналото върху такива проблеми, ние изпитваме съжаление, че тези времена са отминали, защото подобни спорове носят голям емоционален заряд. Старите проблеми, като например взаимоотношенията между наука и религия, са си все още нерешени и не са станали по-малко трудни от преди, но не се обсъждат публично поради ограниченията на специализацията.
Но аз отдавна съм дълбоко заинтригуван от този проблем и затова искам да го обсъдя. Като се има предвид моята твърде очевидна недостатъчност в разбирането на религията (недостатъчност, която ще става все по-очебийна с напредването на повествованието), аз смятам да организирам изложението по следния начин: нека допуснем, че не един човек, а цяла група от хора (съвет) обсъждат проблема, като групата се състои от специалисти в много различни области – различните науки, различните религии и т. н. – и че ние ще разискваме проблема от най-различни страни, подобно на експертна комисия. Всеки трябва да изложи своята гледна точка, която може да бъде усъвършенствана и променяна при последващата дискусия. Освен това нека приемем, че аз съм избран измежду участниците първи да изложа своите възгледи .
Бих започнал с поставянето на следния проблем пред съвета: Млад човек от религиозно семейство изучава някаква наука и в резултат на това у него възникват съмнения – а по-късно дори и недоверие в Бога на своите родители. Това съвсем не е изолирано явление; в живота то се среща често. Въпреки че не разполагам със статистически данни по този въпрос, аз не се съмнявам, че много учени – всъщност вярвам, че повече от половината учени – не вярват в Бога на своите родители; по-точно, те не вярват в Бога в общоприетия смисъл на това понятие.
И тъй като вярата в Бога е основната характеристика на религията, избраният от мен въпрос най-непосредствено води към проблема за взаимовръзката между наука и религия. Защо този млад човек започва да губи вярата си в Бога?
Първият и най-разпространен отговор на този въпрос е много прост: Той се обучава от учени, а те (както вече споменах) дълбоко в себе си всичките са атеисти, и така злото се предава от един на друг. Но ако вие сте склонни да приемете това обяснение, то аз се страхувам, че познавате науката дори още по-зле, отколкото аз познавам религията.
Друг възможен отговор би бил, че малкото знание е опасно; този млад човек е научил малко, а мисли, че е научил всичко, но скоро той ще израсне и ще преодолее своето заблуждение, ще разбере, че светът е по-сложен и тогава отново ще започне да разбира, че съществува Бог.
Аз обаче не мисля, че той непременно ще излезе от своето младежко заблуждение. Има много учени – хора, които с основание се смятат за зрели и които въпреки това не вярват в Бога. В действителност, както ще се опитам да обясня по-долу, отговорът не е в това, че младият човек си въобразява, че знае всичко – а точно обратното.
Трети отговор, който може да получите е, че този млад човек наистина няма правилно разбиране за науката. Аз не вярвам, че науката е в състояние да докаже, че не съществува Бог; аз мисля, че това е невъзможно. И ако то е невъзможно, не виждам никакво противоречие в това да се вярва едновременно в науката и в Бога – в обикновения Бог, в когото вярват всички религиозни хора.
Да, това е една последователна позиция. Въпреки факта, който споменах, че мнозинството учени не вярват в Бога, немалко учени вярват и в науката и в Бога по един напълно непротиворечив начин. Но тази непротиворечивост, макар и възможна, е трудно достижима, затова аз бих искал да обсъдя две неща: Защо не е лесно да бъде постигната тя и дали си струва човек да прави усилия да я постигне.
Когато се каже “вярвам в Бог,” винаги, разбира се, възниква загадката – какво е Бог? Най-често се има предвид персонифициран Бог, какъвто е характерен за западните религии, на когото се молим и който е създал както Вселената, така и законите на морала.
За студента, изучаващ някаква наука, има две основни трудности, които той среща при опита си да примири науката с религията. Първата трудност идва оттам, че в науката е задължително да подлагаш всичко на съмнение; за да има прогрес в науката е абсолютно задължително да приемеш несигурността и съмнението като неразделна част от своята вътрешна природа. За да можем да напредваме в процеса на разбирането, ние сме длъжни да останем скромни и да признаем, че не знаем. Нищо не е абсолютно сигурно или пък доказано извън всяко съмнение. Вие изследвате поради любопитството си, защото има неизвестност, а не защото вече знаете отговора. При добиване на нова информация в процеса на научното изследване, вие не смятате, че научавате истината, а просто достигате до заключения, че един или друг факт е повече или по-малко вероятен.
Ако навлезем по-дълбоко в научните проблеми, ние установяваме, че научните твърдения не се отнасят до факти, които са верни или не са верни, а се отнасят до неща, които са известни с различна степен на несигурност: “Много по-вероятно е нещо си да е вярно, отколкото то да не е вярно”; или “Еди какво си е почти сигурно, но все пак съществуват известни съмнения”; или – другата крайност – “е, всъщност не се знае.” Всяко едно от научните понятия се намира някъде по скалата между абсолютната погрешност и абсолютната сигурност, но никога в някой от краищата на тази скала.
Мисля, че е необходимо да се приеме този възглед не само за науката, но и за други неща; изключително важно е да се признаеш за незнаещ. Факт е, че когато вземаме решения в живота, ние никога не знаем със сигурност дали те са правилни; ние само вярваме, че правим най-доброто, на което сме способни – и точно така трябва да се разсъждава.
Отношение на несигурност
Аз смятам, че щом като знаем, че живеем в неизвестност и несигурност, ние би трябвало да го признаем открито; изключително важно е да се разбере, че не се знаят отговорите на много въпроси. Тази нагласа на ума – това състояние на несигурност – е от решаващо значение за учения и именно тази е нагласата, която студентът трябва да придобие още в началото на обучението си. Това се превръща в начин на мислене. Веднъж придобил го, човек повече не може да се откаже от него.
И тогава младият човек започва да се съмнява във всичко, защото той нищо не приема като абсолютна истина. И така въпросът малко се изменя, от “Съществува ли Бог?” в “Доколко е сигурно, че Бог съществува?” Тази незначителна разлика е всъщност важен прелом и представлява точката на разделяне на пътищата на науката и религията. Аз не смятам, че един истински учен е в състояние да вярва безрезервно. Въпреки че има учени, които вярват в Бог, аз не мисля, че те възприемат Бога по същия начин, както религиозните хора. Ако те са последователни в своя научен подход, предполагам че си казват нещо такова: “Почти сигурен съм, че съществува Бог. Почти не се съмнявам в това.“ Това е съвсем различно, отколкото да се каже, “Аз зная, че има Бог.” Не вярвам, че един учен може да придобие подобен възглед – тази дълбоко религиозна убеденост, тази твърда увереност, че има Бог – тази абсолютна сигурност, която отличава религиозните хора.
Разбира се, този процес на съмнения не започва непременно с въпроса за съществуването на Бог. Обикновено първоначално се разглеждат някои специални догми, като например задгробният живот, или пък някои елементи от религиозното учение, като например подробности от живота на Христос. По-интересно обаче е да се насочим направо и откровено към централния проблем и да обсъдим по-крайния възглед, подлагащ на съмнение съществуването на Бог.
Щом веднъж въпросът е изваден от сферата на абсолютното и се плъзне по склона на несигурността, той може да придобие най-различни тълкувания. В много от случаите крайният изход е почти пълна увереност. Но от друга страна, за някои хора окончателният резултат от внимателния анализ на схващането, което техните родители са си изградили за Бог, може да се окаже твърдението, че то почти сигурно е погрешно.
Вярата в Бог и научните факти
Така достигаме до втората трудност, която нашият студент среща в опитите си да изгради мост между науката и религията: Защо често се приключва с това, че вярата в Бог – поне в нейния чисто религиозен смисъл – започва да му изглежда твърде необоснована и неправдоподобна? Аз смятам, че отговорът на този въпрос има нещо общо с научния подход – с фактите, които човек постепенно научава.
Например големината на Вселената, в която ние сме само една незначителна частица, захвърлена някъде около Слънцето, е твърде внушителна със своите стотици хиляди милиони слънца само в тази галактика, самата тя една от милиардите галактики във Вселената.
От друга страна, очевидна е близостта на биологичния човек с животните, на една форма на живот с друга. Човекът е просто един късен пришелец и участник в една вечна гигантска драма; можем ли да приемем, че всичко останало е просто сцена за неговото появяване?
От трета страна, ето атомите, от които всичко изглежда че е направено, следвайки неизменни закони. Не съществува нищо друго; звездите са направени от същия материал и животните са направени от същия материал, но толкова тайнствено сложно, че да изглеждат живи – както и самият човек.
Изключително вълнуващо преживяване е да се наблюдава и анализира Вселената без оглед на човека, да се разсъждава върху нейния смисъл без човека, каквато тя е била в огромната част от времето на своето дълговечно съществуване и каквато е и понастоящем на повечето места. Щом този обективен възглед е веднъж възприет и са оценени мистерията и величието на материята и тогава от тази висота се погледне обективно на човека като на материя, да се възприеме животът като частичка от световната бездънна мистерия, това значи да се изпита такова чувство, което трудно се поддава на описание. То обикновено завършва със смях и задоволство от осъзнатата невъзможност на всички опити да се постигне разбиране. Тези научни опити приключват с благоговение и величествена тайнственост, губещи се в неопределеност, но те ни изглеждат така дълбоки и впечатляващи, че теорията, според която светът е бил създаден просто като сцена, за да може Господ да наблюдава как човек се люшка между доброто и злото, изглежда неадекватна.
И така, нека допуснем, че случаят с нашия конкретен студент е точно такъв, че неговата убеденост постепенно се засилва и че той например не вярва, че неговата индивидуална молитва ще бъде чута. (С това аз не се опитвам да отрека реалността на Бога; аз просто се опитвам да ви дам една идея – или малко разбиране – за причините, поради които много хора биха стигнали до мисълта, че тази молитва е безсмислена.) Разбира се, в резултат на това недоверие първите съмнения ще са насочени към етичните проблеми, защото според религията, която той е изучавал, моралните истини произтичат от словата на Бога, а ако Бог не съществува, то какво можем да кажем за неговите слова? Но колкото и да е изненадващо, аз мисля, че в края на краищата именно моралните закони са тези, които остават невредими; първоначално студентът може да реши, че едно-две неща са погрешни, но той впоследствие обикновено коригира мнението си и накрая остава с не особено променени морални възгледи.
Има обаче някаква самостойност в тези възгледи. В края на краищата, възможно е да се съмняваме в божествеността на Христос и въпреки това твърдо да вярваме, че е добро да се постъпва със съседа така, както бихме искали той да постъпва с нас. Напълно възможно е да се споделят и двата възгледа едновременно; и аз искрено се надявам вие да установите, че моите атеистично мислещи колеги учени имат добро обществено поведение.
Комунизмът и научната гледна точка
Между другото бих искал да отбележа, доколкото думата “атеизъм” е така тясно свързана с думата “комунизъм”, че комунистическите възгледи са противоположни на научните в смисъл, че при комунизма се дават готови отговори на всички въпроси – както политически, така и морални, – без да се обсъждат и без да се подлагат на съмнение. Научната гледна точка е пълна противоположност на това; а именно, всички въпроси трябва да се подлагат на съмнение и да се обсъждат; по всички въпроси е наложително да се спори – всеки наблюдаван факт трябва да се проверява. Едно демократично правителство е много по-близко да тази идея, понеже то дава възможност за дискусии, а оттам и за промени. Корабът не се подкарва в отнапред зададена посока. Вярно е, че когато има доминираща идея, така че отнапред е известно кое е вярното, вие действате много решително и това дава добри резултати – но за кратко време. Обаче скоро корабът тръгва в погрешна посока и никой вече не е в с състояние да промени посоката. Така че неизвестностите на живота при демокрацията са много по-близки до науката.
Въпреки че науката оказва известно влияние върху много от религиозните идеи, тя не засяга моралното съдържание. Религията има много страни; тя дава отговори на всякакви въпроси. Например тя отговаря на въпроси от типа какво представляват нещата, откъде се вземат, какво е човекът, какво е Бог – качествата на Бога и други подобни. Нека наречем това метафизична страна на религията. Но тя също така ни казва и нещо друго – как да се държим. Не става дума за това, как да се държим при определени церемонии и какви формалности да спазваме; имам предвид как да се държим в живота изобщо, за да бъдем морални. Тя дава отговори на моралните въпроси; тя ни дава законите на морала и етиката. Нека наречем това етична страна на религията.
Обаче е известно, че макар и при зададени морални стандарти, човешките същества са твърде слаби; трябва постоянно да им се напомня за моралните критерии, за да могат да се придържат към повелите на съвестта си. Така че въпросът не е само в това да имаш съвест; важно е също така да имаш силата да правиш само това, което е правилно. Религията е тази, която дава сила и упование, а също и необходимото вдъхновение, за да можем успешно да следваме моралните закони. Това е вдъхновяващата страна на религията. Тя дава упование не само за морално поведение – тя осигурява вдъхновението, необходимо за изкуствата както и въобще за създаване на всяка велика мисъл и велико дело.
Взаимовръзки
Тези три страни на религията са свързани помежду си и поради това тясно преплитане на идеи обикновено се смята, че щом критикуваш някоя отделна страна на системата, то това значи, че атакуваш структурата като цяло. Горните три страни са свързани общо взето по следния начин помежду си: моралният аспект, т.е. моралният закон е даден от самия Бог – и това ни въвлича в разглеждането на един метафизичен проблем. Той поражда вдъхновение, понеже се борави с наследството на Бога; човек чувства присъствието на Бога. И това е велико вдъхновение, защото дава възможност човешките действия да се докоснат до огромната Вселена.
И така, тези три неща са много силно свързани помежду си. Трудността се състои в следното: науката понякога влиза в конфликт с първата от тези три категории – метафизичния аспект на религията. Например в миналото е имало спор върху това дали Земята е център на Вселената – дали Земята обикаля около Слънцето или пък стои неподвижна. Този спор се превърнал в тежка борба, но накрая спорът все пак бил разрешен и в този конкретен случай религията била принудена да отстъпи. По-късно възникнал конфликт по въпроса, дали човек е произлязъл от животните.
При много от тези ситуации резултатът е отстъпление на религиозните метафизични възгледи, но въпреки всичко не се наблюдава колапс на религията като цяло. И освен това няма някакво забележимо и принципно изменение на моралните закони.
В края на краищата, щом все пак Земята обикаля около Слънцето, не е ли по-добре тогава да обърнем другата буза? Има ли някакво значение дали Земята остава неподвижна или обикаля около Слънцето? Тук отново назрява конфликт. Науката непрекъснато се развива и неминуемо ще бъдат открити нови факти, които ще противоречат на съвременните метафизични теории на някоя от религиите. Всъщност, въпреки всички минали отстъпления на религията, определени индивиди и сега преживяват сътресение, когато научат за обясненията, които науката дава на някои факти, които религията разглежда по съвършено различен начин. И досега нещата далеч не са окончателно изяснени; все още възникват сериозни конфликти, но моралните закони остават ненакърнени.
Всъщност в тази метафизична област конфликтът е двойно по-тежък. Първо, самите факти могат да си противоречат, но дори да не е така, отношението към тях ще е различно. Духът на несигурност в науката е такова отношение към метафизичните въпроси, което е противоположно на пълната увереност и сигурност, изискващи се в религията. Определено съществува конфликт както около фактите, така и около духа – при метафизичните аспекти на религията.
По мое мнение в религията не е възможно да се намерят набор от метафизични идеи, за които да е гарантирано, че никога няма да влязат в противоречие с непрекъснато развиващата се и изменяща се наука, която прониква все по-дълбоко в неизвестното. Ние не знаем отговорите на много въпроси; не е възможно да се намери такъв отговор, за който да сме сигурни, че някой ден няма да се окаже погрешен. Трудността идва оттам, че и науката, и религията се опитват да дават отговори на въпроси от една и съща област.
Науката и моралните въпроси
От друга страна аз не вярвам, че е възможно да възникне истински конфликт с науката в областта на етиката, защото смятам, че моралните въпроси са извън обхвата на науката.
Нека приведа три-четири аргумента в полза на това твърдение. На първо място, в миналото е имало конфликти между научните и религиозните възгледи в метафизичната област, но въпреки това старите морални възгледи нито са рухнали, нито са се променили.
Второ, има немалко порядъчни хора, които прилагат на практика християнската етика, но които не вярват в божествеността на Христос. И при това не възникват някакви противоречия.
Трето, въпреки че от време на време се появяват нови научни факти, които биха могли да се интерпретират частично като доказателство за определени страни от живота на Христос, или пък за някоя от другите метафизични идеи, на мен ми се струва, че не съществуват научни факти, които да засягат директно
Златното правило. Струва ми се, че тук нещата са по-различни.
А сега ще се опитам да дам философско обяснение на това, защо науката не може да засегне фундаменталната основа на морала. Типичният човешки проблем, на който религията се стреми да даде отговор, се свежда до следното: Трябва ли аз да направя това? Трябва ли ние да направим това? Трябва ли правителството да направи това? За да отговорим на този въпрос, трябва предварително да го разделим на две части: първо – Ако аз направя това, какво ще се случи? – и второ – Искам ли аз това да се случи? Какво добро и ценно ще произлезе от това?
Да разгледаме въпрос от типа: Ако аз направя това, какво ще се случи? Тук процедурата по принцип е следната: Опитай и ще видиш. По такъв начин вие натрупвате огромен опит от подобни експерименти. Всички учени ще се съгласят, че един въпрос – независимо дали е философски или не, – който не може да бъде формулиран така, че да може да бъде проверен експериментално (или, просто казано, който не може да бъде формулиран във вида: Ако аз направя това, какво ще се случи?), не е научен въпрос; той се намира извън полето на науката.
Аз твърдя, че независимо дали вие искате нещо да стане или не – каква стойност се съдържа в получения резултат или как вие оценявате стойността на резултата (което е другата страна на въпроса: Трябва ли аз да направя това?), се намира извън науката, защото това не е въпрос, на който можете да отговорите, знаейки само какво се е случило; вие трябва да прецените какво се е случило – по законите на морала. И така, поради тази теоретична причина, аз мисля, че има пълно съгласие между моралния възглед – или етичната страна на религията – и научната информация.
Обръщайки се към третата страна на религията – вдъхновяващата й страна – аз достигам до централния въпрос, който бих искал да представя пред този въображаем съвет. В наши дни изворът на вдъхновение – за сила и за утеха – във всяка религия е много здраво привързан към нейната метафизична страна; т.е. вдъхновението идва от работата за Бога, от следване на неговите повели, от чувството, че си заедно с Бога. Емоционалната привързаност към законите на морала – произлизащи от тази практика – са силно разклатени, когато съмнението, дори минимално количество съмнение, е повдигнато, що се отнася до съществуването на Бога; така че, когато вярата в Бога отслабне, този конкретен метод за черпене на вдъхновение губи от силата си.
Аз не зная отговора на този централен проблем – проблема за съхраняване на истинската стойност на религията като източник на сила и смелост за повечето хора, без същевременно да се изисква абсолютна вяра в метафизичните й аспекти.
Наследствата на Западната цивилизация
Струва ми се, че Западната цивилизация притежава следните две изключително ценни характеристики. Първото е нейният научно-приключенски дух – стремеж към неизвестното, което трябва да бъде осъзнато като неизвестно, за да може да бъде изучавано; изискването неоткриваемите тайни на Вселената да останат неразкрити; възгледът, че няма нищо сигурно; с две думи – интелектуалното смирение. Второто е християнската етика – основание за действията, продиктувани от любов, братството на всички хора, ценността на индивида – смирението на духа.
Съвсем логично е, че тези две характеристики са напълно съвместими една с друга. Но логиката не е всичко; човек има нужда от сърце, за да преследва една идея. Ако хората се обърнат назад към религията, към какво всъщност се обръщат те? Дали съвременната църква е такова място, където може да намери подкрепа човек, който се съмнява в Бога, нещо повече – човек, който не вярва в Бога? Дали съвременната църква може да подкрепи ценността на подобни съмнения? Не черпи ли тя сили и средства за укрепването на една от тези две фундаментални характеристики, като подкопава основите на другата? Неизбежно ли е това все пак? Откъде да вземем вдъхновение, за да укрепим тези два стълба на Западната цивилизация, тъй че те да се извисят хармонично един до друг с пълна сила? Не е ли това най-важният въпрос на нашето време?
Поставям този въпрос на разискване пред съвета.
Превод: С. Рашев
(Published in: Engineering and Science, California Institute of Technology, March, 2004)
